105 години изминаха от онази корона, която трябваше да увенчае трънливия и кървав път на българския народ – от Хилендар, през Априлското въстание, през Шипка, през Съединението, за да може Третата българска държава да възкръсне. Именно тук – в Търново, където историческата памет на хилядолетното ни съществуване стои зад всеки ъгъл.
Тези години са били трудни. Берлинският договор не дава това, заради което проливат кръвта си априлци и опълченци. И именно тук, в Търново, е скъсан Берлинският договор. И България прогласява своята Независимост. Този акт, подкрепен от целокупния български народ, е дело на българските политици. Този манифест, писан от интелигентното перо на министър-председателя Малинов, е обръщение към великите сили, към Европа, към освободителката Русия, към Турция, на която ние в този момент сме все още васал. Манифестът казва едно – България има хилядолетна традиция. Българският народ иска своята независима и свободна държава. Не всичко е било гладко. Не всички политици са споделяли този жадуван от поколения българи акт. Но по-късно – три години след това, Петото Велико народно събрание завинаги закрепва Независимостта на България.
Днес ние – свободни и независими, имаме своята роля и в Европа, своята роля и тук – на Балканите. И трябва да постигаме политическите резултати, които са нужни на България. Не на върха на щика, не със сабята, а с онези усилия, които се изискват от лидерите на България, от политиците, които народът избира, за да я водят напред. От политиците, които трябва да постигат интересите на българските граждани в Европа и на Балканите.
Тази свята дата е само страница от славната история на нашата страна. Но тя е фундамент на нашето национално самочувствие. Тя е стъпка, която доказва завинаги в очите на световната общност и европейските народи, че традицията на хилядолетна България има достойните си потомци.
Аз ще завърша с думите от Манифеста – „Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!“